Галерия

1

От години отбягвах да се ровя за някои неща в душата ми. Бях си устроила един удобен живот и много страници от миналото държах затворени. В тях бяха детството, приятелите от улицата и училището, филията с циганска баница, вечно скъсаните от игри гуменетки, разговорите с баба привечер на двора... - изобщо всичко, което има връзка с началото, със земята и езика.  Там беше и  уханието на липата  заедно с топлия летен дъжд.

Коста ми разказваше за себе си. Родил се на остров Парос, един от многото пpекрасни гръцки острови в Средиземно море. Двайсетгодишен пристигнал в Марсилия да следва архитектура. Завършил образованието си и останал да работи във Франция  цели четирийсет години. На следващия ден щеше да ми покаже много обществени сгради, построени от него. Разбрах, че той е личност в Марсилия. Сега се беше пенсионирал и прекарваше времето си с приятели в кафе „Ше Коста”. Бях ходила на остров Парос и това го зарадва. Казах му, че живея отдавна в Гърция, но съм от България, и го попитах  бил ли е там. Отговорът беше „не”. Каза и още нещо: „Не съм ходил никъде. Само в Гърция”. По всичко личеше, че Коста е заможен човек. Не повярвах, че не е пътувал по света. За мое учудване той потвърди казаното. Винаги имал план къде ще прекара отпуската си и вярвал, че наистина ще отиде там. Когато обаче отивал да си купи билет, произнасял: „Гърция”. Служителите от туристическото бюро вече знаели, че независимо за къде е резервацията - Мексико, Индия или Китай,  Коста си купувал билет за Гърция.

-Защо? - попитах недоумяващо.

- Там има всичко, което ми е необходимо. Там е моето начало, моята земя и моят език. Това е мястото на моята душа. Защо да ходя по света и да търся нещо, което знам, че за мен то е в Гърция?

-А какво е точно това „Нещо”? - попитах аз и усетих леко свиване в гърлото. - Нищо конкретно - беше отговорът - и всичко заедно. Там съм у дома. Погледнах очите му. Те бяха като безкрайната морска шир, прегърнала Парос.

И всичко това е твоят остров?

- Не, казах Гърция. Щом стъпя на тази земя , аз съм това, което съм и което искам да бъда.

- Не разбирам, защо тогава четирийсет години живееш във Франция? - попитах с лека ирония.

- Франция е моето училище. Тук е моята реализация. Но  Гърция е моят дом. С нея ме свързва най-непоклатимата връзка - младостта.  затвори очи и отпи последната глътка узо.

- Времената се променят - казах му аз. - Между човека и родния му край настъпва отчуждение.

-Аз нямам такова място, защото съм космополит. Чувствам се добре навсякъде. Това място за мен е там, където е новото и непознатото. Винаги някъде другаде.

- Навярно ти все още го търсиш, а аз за разлика от теб, съм го намерил. За мен то е много познато. Щом пристигна в Гърция, без значение къде точно, най-напред отивам да изпия едно кафе на брега на морето. Поръчвам го сладко, с каймак, приготвено в джезве. Докато чакам, затварям очи и усещам как полека-лека ударите на сърцето ми се синхронизират с приливите и отливите на вълните. После долавям тихата песен на кехлибарените броеници, които мъжете премятат между пръстите си. И той умело завъртя броеницата, която държеше. След това продължи: - Вдъхвам сладкия аромат на кафето, отпивам, а после и глътка студена вода. Вслушвам се в разговорите и смеха на моя народ и колкото повече слушам, толкова повече късчетата на душата ми се подреждат в хармония.

Мълчах и мислех върху това, което ми разказваше Коста. Имах ли и аз такова място? Ако го имах, къде е то? Дали някъде по пътя не съм го подминала или загубила?

След време се върнах там, където съм живяла с хората, които са ме обичали  и където всичко ми е познато. Исках да събера стъкълцата на позабравеното отечество - цветни, красиви и жестоко изподраскани. Набрах китка от запустял двор и отидох на гроба на баба и дядо, където не помня откога не бях ходила. На мястото на старите гробища заварих счупени мраморни плочи, разхвърляни кръстове и избуяла трева. Изкоренени бяха и двата люляка - бял и лилав, по които се ориентирах. Не вярвах на очите си. На всичкото отгоре загракаха и два черни гарвана. Наблизо мина старица, прегърбена от годините. Попитах я какво се е случило. Каза, че хората  събрали кокалите на близките си и ги занесли в новите гробища на края на града. От нашите фамилни гробове не намерих нищо. Земята беше безмилостно и грозно прекопана. Циганите тук търсели заровени съкровища и упражнявали агресията си, след като се сдобили с европейски права. Бяха изтръгнали корените ми. Седнах на един камък и заплаках. Запалих свещите, които носих, върху буца пръст, за Бог да прости орисията на моето отечество.  В една песен от детството ми се казваше : ... „небето като от коприна, това е моята Родина...”.  Погледнах нагоре. То беше сиво и мрачно. Разбрах, че само едно небе не е достатъчно. Родината е и земята, приютила моята лична история, която ни свързва. Тя ми е разказвана от моята баба, а на нея - от нейната баба... Без такава история „у дома” може да бъде навсякъде по света.

Минах покрай позната стара къща. Прииска ми се да почукам на дървената порта и да ме посрещнат с „Добре дошла”, да ме поканят да поседна в двора и да кажат това, което би казала баба приживе: „Добре е, че се върна у дома, а сега разказвай”. Толкова много неща имам да разкажа. Всяка история е като кехлибарено зърно от броеница. Баба казваше, че докато хората имат какво и на кого да разказват, животът на тази земя ще продължава...

Не посмях да почукам. Тръгнах бавно по пътя и си мислех къде е моето „у дома”. Не знам. А бих искала да съм като Коста и да знам.

RAINBOW HILL

Баба ми го наричаше Зуница баир. На родопски диалект зуница значи дива горска ягода, а така също и небесна дъга. В детството ми все слушах да се говори за него. Моят прадядо го бил купил на баба. Тя пък го завещала на мен. Сега съм негова собственица. Ето и историята на моя Rainbow Hill: