Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
13550 прочитания

-      Добре де, ама човекът къде е? – пак попитал дядо Никола.

-      Далече, много далече.

-      Колко, джанъм, далече? Сигурно силно вика и затова сте го чули.

       Тогава даскал Митре направил най-голямата грешка в живота си. Решил да онагледи с пример, близък за разума и познанията на дядо Никола и казал:

-      Значи, ти си стоиш тука на чердака. Завърташ копчето и чуваш как някой говори, а той е в Америка.

        Като чул Америка дядо Кольо облещил очи, вцепенил се не от новината, а от наглостта на Митре. Грабнал бастуна, скочил и заудрял с него по даскала, който през глава побегнал по стълбите надолу и чувал комит Никола да крещи:

-      Мискин, ти ли мен ще лъжеш, бе. Щял съм да чуя глас от Америка. Ти знаеш ли къде е Америка?

       Домашните едва го успокоили. Не можел да понесе, че даскалът ще се подиграва с него, че ще го лъже в очите. Раната се отворила и вече не можела да се затвори. Никола вдигнал температура, бълнувал три дни и три нощи. От време на време идвал в съзнание и повтарял „Той знае ли, къде е Америка?“ и сълзи се стичали по набръчканото му лице. На третия ден се поминал. Напуснал този свят обиден и незаслужено опозорен.  Бил подигран и измамен. Настигнала го неговата туна беда.

       Няколко години след смъртта му, баба ми си купила радио „Тесла“. То и досега си стои у дома като реликва. Отдавна копчетата му са изпочупени, колкото и да ги въртим не се чува ни музика, ни глас. Казваме му радиото на дядо Коле. То  единствено ни напомня за него и неговия свят. Разбира се, че  мога да го поправя, за да се чува „Гласът на Америка“, но днес този глас не ми е нужен.

                                 

 

                 ПЕСЕНТА НА БРОЕНИЦАТА

 

Запознах се с Коста в Марсилия. Този космополитен град, излегнал се  лежерно на средиземноморския бряг в Южна Франция, е приютил вековна история и много емигранти. Тук бях по повод на един литературен конкурс. Мой разказ на тема „Емигранти” беше отличен и организаторите ме поканиха да си получа наградата. Аз самата, съм нещо като ГМО-емигрант. Живея в Гърция от трийсет години и познавах тегобите на емигрантите: отчуждението, самотата и бавното заличаване на идентичността. Колкото и да усвояваш чуждите нрави и настървено да учиш езика, винаги ще си различен. И точно в това лутане насам-натам най-добре разбираш кой си. Рано или късно се връщаш отново към себе си.

Моят разказ представяше България, но главният ми герой е грък и се казва Коста. Не знам дали това беше причината, но на церемонията присъстваше и гръцкото лоби в Марсилия. Тук е мястото да спомена, че градът е основан от гърците като тяхна колония. Това е факт, с който французите много се гордеят. Аз пък бях горда, че бях на сцената, за да си получа наградата. По традиция всеки от наградените участници трябваше да каже нещо на езика, на който пише. Прозвучаха стихове на арабски, иврит, италиански... Дойде и моят ред. Мислех да изрецитирам нещо от Яворов, но текстът ми бягаше. Изненадващо, даже и за мен, предложих да изпея песен. Никога не бях пяла пред публика. В детството моята баба ме учеше  родопски песни - тъжни, провлачени и трудни за изпълнение. Чу се бурно ръкопляскане. Беше късно да взема думите си назад. Бях първата, която щеше да пее на литературен конкурс. За да спечеля малко време и събера кураж, реших да разкажа съдържанието: как бяла Яна се крие от турския ага, който я иска за жена. Той й предлага  злато, свила и сараи, но тя казва на старата си майка, че богатства не й трябват. Щастлива е в бедната бащина къща и за никакви алтъни вярата си няма да смени...

В залата настъпи тишина. Побиха ме тръпки, когато осъзнах, че се бях докоснала до темата за верските различия пред една публика предимно от мюсюлмани и католици. Един мъж от първия ред, красив като олимпийски бог, ме гледаше с топлота и разбиране. Усмихна ми се и аз продължих. Казах, че проблемът с вярата не е от днес. Ето тази песен е на повече от сто години. Важно е какво остава в човешката памет от един такъв проблем. В моя случай е останала песен, но от много други са останали спомени за войни. И запях...

След края на церемонията човекът от първия ред дойде при мен и заговори на гръцки. Казваше се Коста. Дали беше случайност, само съдбата си знаеше. Представи се, че е архитект, и ме покани в собственото си заведение. Приех поканата с интерес.

„Ше Коста” беше клуб на интелектуалци в старата част на Марсилия. Там се събираха  архитекти, поети, музиканти, артисти - френска бохема на различни възрасти. Всеки сам си наливаше питие в чашата и присядаше на масата, където се водеха разговори. В един момент Коста взе едно бузуки и тихо засвири стари островни мелодии. От време на време, като истински грък, отпиваше от узото пред себе си. После дойде и седна при мен. И както обикновено се случва, захванахме разговор. Нямах и представа къде щеше да ме отведе той.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus